Веднъж Един атеист се разхождал около пропаст, подхлъзнал се и полетял надолу. Падайки му се удало да се хване за малко клонче. Висейки на него, полюшвайки се на хладния вятър той осъзнал цялата безизходност на положението си.

“Е, - помислил си той, - единствено бог може да ме спаси сега. Аз никога не съм вярвал в него, но може би съм бъркал. Какво има да губя?” Затова той извикал:

-Боже! Ако съществуваш, спаси ме и аз ще повярвам в теб!

Отговор не дошъл и той извикал отново:

Моля те, боже! Аз никога не съм вярвал в теб, но ако ти ме спасиш, отсега нататък ще вярвам в теб.

Изведнъж от небесата се разнесъл гръмовен глас:

-О не, няма. Аз познавам такива като теб!

Човекът толкова се удивил, че едва не изпуснал клона.

-Моля те, боже! Ти грешиш! Аз наистина мисля така! Ще повярвам!

-О не, няма! Вие винаги така говорите.

Човекът умолявал и убеждавал бог и накрая той му казал:

-Е добре. Ще те спася. Пусни клона.

-Да пусна клона?! –възкликнал човекът. – Ти да не ме мислиш за луд?

Хубава притча...
Наистина липсва вярата...За съжаление...
А колко хубаво би било да я има! Дори колкото синапено зрънце!:) Тогава щяха да се случват повече добри чудеса!:)

Той споменава и някакво действие, например, помогни на ближния, на себе си на болния...
Държавата не е ли болна?
Нещо тая вяра пак угажда на някои...
Аман!

това показва подлата ни природа - не е нужно някой да те притиска за да вярваш- това е доброволен акт - това е акта на благородството